Aнна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

18 юли 2023 година

Преди петнайсетина години посетих Америка, както тогава казваха, „за обмяна на опит“. А това всъщност беше доста експериментална програма, според която украински журналисти и дребни чиновници ги натоварваха в един самолет и ги изпращаха зад Океана да се учат да общуват едни с други.

За да бъдем избрани за групата, всеки от нас трябваше да попълни куп различни хартийки, доказвайки, че е достоен за това. Особено ме впечатли една от точките: „Вашата доброволческа дейност“.

Тогава все още терминът „доброволец“ беше непопулярен, неразбираем и някак си буржоазен. И се налагаше да разпитваме организаторите, какво всъщност те разбират под този термин.

Американците само повдигаха рамене, но все пак уточняваха, че трябва да разкажем по какъв начин ние помагаме на света безвъзмездно, без да ни се плаща.

Имах късмет, че тъкмо тогава водех няколко социални проекта, просто защото ги харесвах. Например – пишех за градския приют за бездомни кучета, търсех им семейства. Оказа се, че това хоби напълно минаваше за „доброволческа дейност“. Моята хартийка беше приета, и аз се радвах, че излъгах американците.

Защото какво доброволчество е това? Доброволчеството – това е нещо огромно, това е някаква полза за големия свят! А не някакви си там бележки за кученцата. Няма да ви лъжа, повечето хора от нашата група си бяха „стъкмили“ нужната хартийка. Но не в това е работата. Или точно в това е.

По-късно, вече там, зад Океана, обменяйки си, така да се каже, опита, ние попитахме обикновен вашингтонски чиновник какво прави той през почивните си дни. Без капка патос, гордост или кокетиране мъжът в строг костюм ни разказа, че всяка събота той пътува до съседния щат в един резерват, за да чисти загражденията за влечуги.

После питахме и една девойка, увличаща се по езотерика, кореспондентка от Охайо, която, описвайки своя ден, спомена, че чете книжки на бабичките от местния хоспис. Спомена го съвсем между другото, някъде между чая от лайка и упражненията по йога.

Още там, в САЩ, разбрах, че доброволческата дейност не е нещо особено и героично. Това е част от живота на обикновените хора. С различни доходи, статут и вероизповедания. Между другото, онзи чиновник от Вашингтон адски просто ни отговори на въпроса: „Защо го правите?“. Той каза: „Щом мога да помогна, значи съм длъжен.“ И това е.

На същият въпрос отговаря и канадската ми история. Няколко пъти вече разказвах колко ме учудиха хората с бидончета за вода в град Уинипег. В горещите дни възрастните хора, децата, чиновниците, полицаите, свещениците – всички носеха вода в градския парк. За да напоят животните и да полеят храстите и дърветата. И това не беше някаква предварително обявена акция, митинг или „доброволческа дейност“.

В дома на хората, при които бях отседнала, това изглеждаше така:

– Брайън, погледна ли термометъра? Трябва да отидем в парка, там всичко е пресъхнало!

Да си признаем: при нас хората, слагащи в дворовете си отрязани пластмасови шишета с вода за бездомните котки, все още се възприемат като леко чалнати. Разбирате ли, точно в това е истината: „Щом мога да помогна, значи съм длъжен“ – това не е героичен слоган, а част от менталния код.

Една моя приятелка, която сега е във Великобритания, разказва, че там на човека, който „не допринася за благото на света безвъзмездно“ в приличен дом няма да предложат чаша чай. Ето какво презрение предизвиква подобно поведение. И се смята за „лош тон“.

А ние вчера взимаме три коли пелени, шампоани и други миещи средства за военната болница, а момичето от щанда за поръчки възторжено ни пита: „Вие доброволци ли сте?! Че аз гледам – пяна за бръснене взимате и самобръсначки… Сигурно ще ги карате натам?“ И посочва с пръст небето. Сякаш съм от друга планета и по нещо се отличавам от вас, девойче… Ама с нищо не се отличавам.

А държавата ни се отличи по този въпрос – постара се да изтъкне и да отдели, така да се каже, „Ден на доброволеца“, „Доброволец на годината“… Да не говорим за любимото ми: „А вие регистриран доброволец ли сте?“ Не, приятели, в едно здраво общество подобен подход „не работи“.

Не съществуват отделно взети хора, отговарящи на буквата „д“ – доброволци. Струва ми се, не би трябвало да има подобно разделение. Нито във воюваща страна, нито в мирна. Щом не си самотен старец, многодетна майка или инвалид – ти вече си „доброволец“ по подразбиране. Без регистрация, без медали, без статус. Още повече днес. В Украйна.

Представете си, че се стягате за Америка. И трябва да попълните хартийката с „вашата доброволческа дейност“. И чертичката не се приема.

P.S. Съгласно заявките от военната болница, купихме всичко по списък и го закарахме дотам. И чехлите. Левите. Прегръщам всеки, който се отзова. Мисля, че за няколко месеца ще стигнат.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко