Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

31 май 2023 година

По принцип скептично се отнасям към вътрешните ежби във военно време. Мисля, че „не на часi“ (укр. „не е времето“ – бел. прев.) да изясняваш сега отношенията между своите. Врагът ни е един за всички и да го забавляваме с нашите проблеми някак си не върви. 

Но днес, както се казва, не мога да мълча. 

Още в Словакия ми продъниха ушите с куп нелицеприятни истории за нас, украинците. 

Това бяха разкази за бежанци в скъпи кожени палта от самур, с диамантните пръстени и обеци, които, възмутено пуфтейки, се надпреварвали за хуманитарните пакети с хляб: „Пфу, че той е от вчера“... или за топли дрехи :“Пфу, че те са втора употреба".

И за това, как местните жители няколко месеца нямали възможност да изтеглят пари от банкомати, защото нашите дами окупирали банкоматите, нареждайки се на опашки още през нощта, разправяйки се една с друга. И легенди за жителите на пограничните градове и села, които „дали под наем своите жилища в Украйна на други украинци за луди пари, а самите те дойдоха тук, за да живеят от паричните помощи за бежанци“. (Бел. пр.: В България парични помощи на бежанците се дават еднократно след пристигането им в размер 375 лв. за възрастен човек – по преценка на местната администрация. В много други европейски страни и отвъд океана помощите се предоставят всеки месец – за деца и възрастни.)

И ужасната история за двете "дами", оставили едногодишните си рожби в детската стая към доброволческия център и тръгнали на „шопинг“, който продължил 18 часа. 

Да слушам всичко това ми беше неприятно, срамно, отвратително. И много обидно. 

Бях сигурна, че през последните петнайсет месеца имиджът на Украйна в света се е формирал като символ на невероятно мъжество и яростна борба за нейната свобода. 

Но такива единични, надявам се, епизоди, внасят в образа на нашата страна отвратителни допълнения. 

Готова съм да се дърля по всяка една тема със своите, но в диалога с европейците защитавам украинците, сякаш те са моите неразумни деца-пубери. 

– И какво от това, че са дошли за хуманитарната помощ?! Хората са имали успешен бизнес, но изпаднали в беда, като всички други, какво сега – да носят дрипи ли?! – спорех аз със свой познат, с пълното съзнание, че той всъщност е прав. 

Европейците са предимно скромни хора, без изхвърляне. В Братислава далеч не всеки ден ще срещнеш кола, по-скъпа от десет хиляди евро. А тук пристигат три „Бугати“ наведнъж с киевски номера – бежанци. 

Разбира се, словаците се споглеждат с недоумение. 

Момчето, с което аз неистово спорех, с тезата „сега всеки украинец гледа да приближи победата, както може“, ми препоръча да си сваля розовите очила и като контрааргумент ми посочи обяви за продажби на недвижими имоти в Киев. Тогава бях съвсем без очила – не само розови, а каквито и да е било, така че не можах да видя нищо. А днес, не знам защо, реших да проверя.

И озверях. 

Например: Разкошна резиденция край реката в Конча-Заспа се продава за 16 милиона долара. Там има асансьор, басейни – в множествено число! – и „ремонт в дворцов стил“. Това е цитат.

Аз страшно искам да вярвам, че собственикът на този дворец сега е на фронта, на предна линия, а със спечелените пари ще купи за своята страна комплекс Patriot, може би Bayraktar, армия от дронове… колона джипове или поне нови бронежилетки за цяла дивизия. 

Гавря се, защото днес прочетох бележка на девойката Леся, която служи във ВСУ (въоръжените сили на Украйна – бел. прев.). Тя се оплаква, че нейната банкова карта е блокирана заради уж неплатена глоба за „нарушаване на правилника на пътното движение“. Твърди, че глобата отдавна е платена, че това е грешка, но да търсиш справедливост пред изпълнителната служба от окопите е доста сложно. И добавя, че много от нейните воини-побратими имат същия проблем. 

Та искам да се обърна към нашата „Служба за изпълнения“ и прочие данъчни. Момчета, отворете OLX , раздел „продажби на недвижими имоти“. Натиснете копчето: „най-скъпите“ – и работете. Ще намерите поне петдесетина страници работа. 

Мисля, че ако се поразровим добре в тази насока, нашата страна ще може да мине и без „ленд-лиз“. А от рестото да си купи Боливия, например. Не знам за какво ще ни е нужна, но нека да имаме. 

И ако някой реши, че аз тук проповядвам идеите на социализма – да се отнеме от богатите и да се раздаде на бедните – само така ви изглежда. С огромно уважение се отнасям към бизнеса, особено към онези, които създават нещо, подкрепят икономиката, придвижват прогреса и достойно печелят от това. Само че нещо ми подсказва, че „дворцовите изхвърляния“ – това се хора от друга категория. От онези, които години наред са крали от бюджета. Че всичките тези „собствен корт, кинотеатър и гараж за 15 коли“ – това са нашите непостроени бомбоубежища, неукрепените граници, некупените ПВО, необорудваните военни болници. 

Още веднъж, простете ми моето „предателство“. Леся е виновна. В нейното подразделение на въздушното разузнаване сега, някъде край Бахмут, е повреден дронът, но те не могат да го ремонтират – техните лични банкови карти са блокирани за превишаване на скоростта. 

Бясна съм. 

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко