Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

18 април 2022 година

Преди 15-ина години снимах документалния филм „Жернова“ („Воденичен камък“) за събитията от 1932-1933 год. в Украйна.

Да, става дума за Гладомора, но във филма самата дума я няма. По време на снимките дори не я произнесох нито веднъж. Просто молех бабички и дядовци да разкажат за тяхното детство. Във филма заснех 30 такива. Старците.

След като филмът излезе в ефир, мен всяка година през ноември ме влачат (простете) от канал на канал да им разправям…

И веднъж една журналистка, правеща поредния сюжет за тази дата, пита: „А може ли да кажа, че вашето семейство, семейството на автора на този филм, цялото е загинало от глад? Това ще повиши емоционалният градус!“

Направо онемях и не намерих какво да й отговоря. Изпаднах в ступор.

В моето семейство никой не е умрял от глад през 30-те, но нима от това тази адска трагедия за мен е по-малка, отколкото е тя в историята на човечеството? Не, разбира се.

И още… Веднъж написах пост за това как на 9 май всяка година водя своите възрастни родители в Дробицки Яр (мемориалът на жертвите на Холокост в Харкив). И получих около 100 съобщения с въпроса кой от моите близки е погребан там и могат ли те да направят за това материал.

Аз честно и радостно отговарях: „Не, не, моите се спасиха, имаха късмет!“, но всеки път усещах, че събеседникът ми е разочарован. Един вид „…а къде е трагизмът? Къде е емоционалният градус?!“

„Недоумение“ е прекалено мека дума, с която може да се характеризира моето състояние в онзи момент.

Нима наистина трябва да имаш роднини и близки под мемориалните плочи, за да споделяш тази мъка? Непременно ли трябва да видиш в списъците на 16-те хиляди убити старци и деца своето фамилно име, за да водиш на мемориала родителите си и да плачеш заедно с тях?

Това не го разбирам, наистина.

Ето и днес:

Аня, моля те, напиши нещо забавно, много ни трябва.

Не мога, заклевам се, не мога – и след Буча не мога, и преди да освободят Мариупол няма да мога…

- Някой от твоите близки е там?

Не, не познавам никого в този град. Дори никога не съм ходила в Мариупол.

Просто сега аз съм  Мариупол.

Състояние – Мариупол. Настроение – Мариупол.

Не мога да престана да мисля, как някоя Аня, моя връстница, вече две седмици живее под развалините, затрупана с бетонни плочи, ранена, осакатена, гладна, страдаща и мечтае да умре.

Просто не мога да престана да мисля за тази Аня.

Заспивам и се събуждам с нея.

Може би тя съществува в моята глава, за да не полудея от мисли за родителите ми в Харкив?

Господи, моля те, помогни им!

Аня, еврейка, украинка, харкивчанка, атеистка.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко